Петък 20.09.2019
Къде се намирам:

naRiba.com

Списание

Сладководен риболов Риболовът – начин на живот

Риболовът – начин на живот

20 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 5 (20 гласа, средно: 4,80 от 5)
Трябва да сте регистриран, за да оцените тази статия.
Loading...

 Тази статия участва в конкурс
Тази година отпуската някак си все се върти около риболова. След като с жената се разбрахме, че лудницата по българското черноморие ни идва в повече, решихме най-сетне да използваме пълноценно караваната, която взех преди две години и да си намерим места, на които да почиваме далече от чалгата, пиянските компании и суматохата. Големия син е щастливо влюбен, от един месец пълнолетен, пък и правят една година с гаджето – демек отписваме го, щото си мисли че ще е много яко да е сам няколко дни. Нека да види. Малкия обаче е на линия – яко е запален. След фантастична двуседмична почивка на пуст десеткилометров плаж в Гърция и активен риболов на сафриди като едри скумрии и скумрии като едри уклеи, за която може би ще разкажа друг път, втората дестинация беше любимата река. Риболова по Дунава през август е тегава работа – хищника го няма, ниската вода кара мрените, платиките, скобарите и морунажите да се държат по-навътре в течението, недостъпни за замятане от брега. Единствените читави обекти са амурите и шараните, пък те си искат подготовка и търпение. Решаваме да стоим една седмица. Смятам по пет кила царевица на ден /без последния/ – идват 30. Набег до животинския пазар в Долни Богров и вече съм горд собственик да две чувалчета по 15 килограма плюс 10 кила жито /е така – да има/. Пак от там купувам и две кофи от сметана – треа се кисне матриала. Понеже остават само два дни до тръгването, слагам при накисването малко мая и бира и оставям кофите в коридора – жената е изпрала всичко от Гърция и имам вето да излизам на балкона . То и да искам не мога да се промуша между развяващите се хавлии, бански и прочие плажни атрибути. На другия ден целия апартамент мирише на селски казан за ракия – значи процеса тече нормално. Окупирам остатъка от коридора с тежките дунавски такъми. Спъваме се в тях непрекъснато, ама е важно да не забравим нещо. Сутринта преди тръгване се сещам, че стойките ми останаха на вилата. Баси, ся кво правим?? Кратко тършуване из мазето, парче тръба неръждавейка, винкел, свински опашки, флекса и бормашината спасяват положението. Станаха като истински, ама и часа вече е 11. Планираше се да сме тръгнали. Фъргам всичко в джипа, малкия поляга на задната седалка върху кофите с джибри, а жената я затискам на предната с термос кафе, плик с джапанки, две одеала и хладилната чанта, – да не мърда много много. Отивам да закача караваната. Добре, че е близо. Малкия слиза полуопиянен, а жената – полузадушена. Прехвърляме всичко в караваната – място бол. Закачам, включвам тоците и мръсна газ. Последно спиране на Кауфланд – всеки тика по една количка и сваля от рафтовете каквото му попадне. Имаме храна за месец, но даже и на касата не ми пука – само да изскубем от София най-накрая. В три часа съм на магистралата. Пътувам със 60-70 – караваната си тегли, няма начин. Бърза работа вече няма. Към шест- последно спиране на селска чешма да напълним резервоарите за вода и да изправим гръбнаците. В седем съм на дигата. Промушвам караваната през храсталаци, тръни и прахоляк, ама сърцето ми пее. Чудо на чудесата – още първото /и най-хубаво/ място, което съм си заплюл, е свободно.

mqsto2.jpg

Няма никой и околовръст. Паркирам и разтоварвам катуна. Слънцето вече клони към залез, така че риболова явно ще е от другия ден. Връзвам ракетата и бухвам във водата половин кофа царевица. Хвърлям и една пръчка – колкото за тръпка.

Rod_1st.jpg

Изненадата на вечерта – няма комари! Ама изобщо няма! Почвам да се съмнявам, че не съм на Дунава, а в леглото си. Щипвам се по пищяла, ама нищо не се случва, а жената ме гледа странно. Малко преди да си легнем идва местен посетител да разбере какви са ни намеренията. Разбрал че в кофите не са мухи, а царевица, малко по-късно възмутено си тръгна.

frog1.jpg

Ден първи – ставам по изгрев, поглеждам реката и се вцепенявам. Отгоре плуват огромни туфи от тънките зелени водорасли. Всеки, който е бил на Дунава знае – няма по-голяма напаст. Десет минути след като си хвърлил влакното ти прилича на въже от изоставен пиратски кораб, сочи успоредно на брега, а стръвта можеш да се пресегнеш и да си я вземеш, ако се разходиш 20 метра по течението. Ужас! Сглобявам блеснарката и мръдвам стотина метра да пробвам под останките на стара помпена – под нея прави перспективен водовъртеж. Всяко замятане прилича на хвърляне в супа – хвърлям блесна, а вадя нещо тежко и зелено, от което капе вода. На петото хвърляне се отказвам, отивам да си забъркам едно нескафе и да сложа кафеварката за жената.

kofee_morning.jpg

Опитвам се да измисля тактика, но няма нищо за измисляне. Почиствам района на лагера – един чувал не ми стига, но и фасове не оставям по земята. Нагласям дънните пръчки. Всички са с монтаж „на косъм“ – ако ще е, да е. Пластмасов клипс, 160 грама олово, отлято на балкона в личната ми матрица и запечатано в течна гума, 20 сантиметра Leadcore и още 20- 0.37 флуоркарбон, завършващи с тефлонова кука първи номер. Две зрънца царевица от кофата, „дип“-нати с малко мед. Деня протича еднотипно – замятане на пръчките, половин час очакване, вадене на пръчките, почистване на кофа водорасли от влакното и пак замятане. Добре, че е малкия да помага с ваденето и почистването. Хамалогия отвсякъде. След обяд водораслите понамаляват и съм обнадежден. Вечерта решавам да пробвам уклея – един тиган, колкото за мезе. Хвърлям малко захранка с 3-4 филии хляб. Йок! И уклей няма! Такова пък чудо не е било. Отваряме първия плик от Кауфланд. Няма да умрем от глад. Залеза е страхотен, огъня тихо припуква, а ракията от хладилника на караваната е студена като лед. Голяма работа, че няма риба.
Ден втори – ставам от леглото с мисълта, че гадната зелена слуз от вчера вече е към Русе. Един поглед към реката ме убеждава в противното – даже е по-зле от вчера. Забърквам си кафе, изпразвам остатъка от първата кофа царевица във водата с ракетата и зареждам нова да кисне. Една пеперуда решава да пробва вкуса на кафето на жената. Май не и хареса много.

3_kofpep.jpg

Деня минава като предишния – замятане, чистене, прехвърляне. След обяд водораслите отново намаляват и с дребния правим по една баня в Дунава. Жената ползва банята на караваната – няма проблем, всеки с вкуса си. Вечерта – огън, звезди и романтика. Кеф. Комари пак няма. Тоя път не се щипя, щото е ясно – ако беше сън, досега да съм хванал два амура.
Ден трети – повторение на втория. Сутринта водораслите се носят на туфи. На 200 метра над мен се настанява чичко от Плевен. Идва да види как е хавата – ми то се вижда, зле е. Даже попчета няма. Хвърля няколко пръчки на хранилка и заспива. Почвам да се чудя какво да правя, защото в ивицата, която захранвам с ракетата пръчките стоят по десетина минути – после плавно потеглят по течението и към брега окичени с водорасли. Връзвам по едно малко ластиче на трийсетина сантиметра над клипса да събира водораслите, та поне стръвта да седи чиста и почвам да захранвам по-близо до брега. Към 2 часа идва първия удар – едната пръчка рязко дрънна, звънеца падна и … толкоз. Вадя и гледам – силиконовия косъм с двете царевички липсва. Ядосвам се и превръзвам всички куки, като им слагам стандартен тънък хипрон за косъма. Към четири часа най-после става дългоочакваното – пет минути след поредното прехвърляне рязък удар, пръчката слезе почти до водата и аванса започна да се развива. Взех 20 метра на два скока и я грабнах – няма грешка, тежка риба. Викнах да сина да извади съседната пръчка и да взима кепа.

Sharan1.jpg

След десетина минути успявам да докарам рибата към брега – страхотен шаран, над десетте кила, повече от метър. Жълт, кръгъл, класически дивак. Успявам да го вдигна леко към кепа, който малкия държи във водата, нагазил до кръста. Виждам куката – закачена отвън, за крайчеца на устата. Това беше. Видял кепа, тръгна обратно с двеста – право към потопената топола.

Sharan2.jpg

Като стигна на два метра от нея нямах избор – натегнах леко аванса. Толкова му трябваше – тръсна глава и извадих голата кука. Направо ми се приплака – дори за Дунава тия риби са си редки. Три дена да чакаш удар и да ти се откачи такава риба… Седнах на масата да си сипя главата с пепел, а жената дойде да ме успокоява. „Ще си хванеш бе мили, ще видиш. По-голяма ще си хванеш.“
Обяснявам и, че не е там въпроса – мога и след седмица да си тръгна доволен без да ми е клъвнало. Като не ще – не ще. Почиваш си и толкоз. Ама да ти се откачи така мазно след толкова подготовка. Както си говориме, жената поглежда към чичката от Плевен и вика: „Абе тоя човек нещо се мъчи..“ Отговорих и , че измъква поредните 10 кила водорасли. След малко тя пак ми вика „Абе тоя човек поглежда жално към нас“! Загледах се към него – верно бе! Риба вади. Тръгнах към него и отдалече му викам „Трябва ли ти помощ бре, колега?“ А той ми отговаря: „Абе да, ама ме беше срам да кажа“. Леле мале. Срамежливец! Личи си, че рибата е голяма, седи в течението, а пръчката сгъната до дръжката. Китайче за 25 лева, ама влакното му дебело и видно ново.
-„Кеп имаш ли?“
-„Имам, ей там при дюшека“. Тичкам към дюшека, гледам един ръчно плетен кеп за пеперуди, кръгъл с диаметър около 30 санта, глава от арматурно желязо и три метра дръжка от стар бамбук. Вдигам го, тежи към 5 кила. Няма да стане така. Спринтирам към лагера, по средата на пътя виждам сина, усетил суматохата да влачи моя кеп. Викам му да побърза и се връщам обратно. Човечеца вече взел-дал, ръката му трепери, ама домъкнал рибата до брега. Хубав амур, около десетте кила. Нагазвам лекичко във водата и преди да разбере какво става го завивам в кепа. Дядката щеше да се разплаче. „На 72 години съм, за пръв път хващам толкова голяма риба. Гледал съм амур само на картинки.“ Поглеждам му такъма – ръждива хранилка с 4 куки 4-5 номер, вързани с капрон. Двете скъсани, едната полуизправена. Бил нанизал на куките по няколко млечни царевички. Това е положението. Аз с мойте фирмени такъми какво направих? Като си е твоя рибата – твоя си е. Премерихме амура – 9 кила и половина. Все пак се поободрих малко. Деня ми се осмисли – помогнах на човека да хване рибата на живота си – не е лошо. Вечерта пак огън, звезди, романтика. Пихме по ракия с плевенчанина да полеем улова, разказахме си по няколко истории – класика.
Ден четвърти и ден пети – жега и рутина. Плевенчанина си тръгна, че амура се гътна. Мислеше да седи още един ден, ама му казах, че няма смисъл да батиса хубавата риба заради абсолютно имагинерната възможност да хване още един. Еле, послуша ме. Дано е успял да я закара читава. Ставане, кафе за мен, кафе за жената, седмичната дажба на охранен шопар тръгва по течението заедно с водораслите и почва хамалогията – прехвърляне през половин час, чат-пат неизбежните късания на такъми, връзване на нови… Сина се отдаде на лов на жаби и водни змии – няма лошо, няма пък да скучае детето.

Koki and snake.jpg

Следобяда прилагам нова тактика – слагам на клипсовете по две олова. Ефекта от падането на 320 грама във водата е умопомрачителен – все едно хвърлям павета. Пръчките са яки, но това им е горната граница. Вдигам полезното време на стръвта във водораслите от 10 на 20 минути. Единствения резултат е едно изкосено с куката попче – около 4 сантиметра, между 8 и 12 грама. Кухненската везна на жената е в София, няма с какво да си измеря улова. Вечерите правих проби с две пръчки – попово прасе, земни червеи, хранилка с качамак – никакво внимание от сомска, мренска или друга рибна популация . Жената ме обгрижваше класически – пържени филийки за закуска, чеснови пърленки с вечерята… абе друго си е. Казват, че има три неща, от които не ти се иска да откъсваш поглед – горящ огън, течаща вода и очите на любимата. Хубаво да имаш и трите едновременно.

Me and wife_fire and water.JPG

Какво повече мога да искам… Е, не бих отказал и една хубава риба.
Ден шести – поредното кафе с изгрева на Дунава. Красота и спокойствие. Хвърлям във водата последната порция царевица. Така лъхаше на джибри, че за момент си помислих няма ли да е по-разумно да я замъкна на вилата и да я хвърля в казана за ракия. Ама нейсе – нали е наречена за Дунава. Малкия става и помага при прехвърлянето. Давам му и той да хвърля, като го предупреждавам, че не е като да хвърля на блесна и ако тая порция олово го цапне по главата комоцио-то не му мърда. След два-три опита почва да се справя прилично. Вече съм се примирил, че изкосеното попче ще е единствената извадена риба. За мое удивление, то е живо в отрязаната бутилка минерална вода. Решавам, че няма смисъл да го батисвам за стръв и го пускам обратно. На мястото на дядката от Плевен идват двама мъже – също от Плевен. Разменяме основна информация – изглеждат симпатяги и такъмите им са хубави и поддържани. Пожелавам им наслука и заминаха да се борят с тяхната си порция водорасли. Четири следобяд. Минали са двайсетина минути от последното премятане. Решил съм, че до последно няма да се отказвам. Пуша една цигара и ще прехвърля. Тъкмо я загасям в пепелника и се случва чудо! Първата пръчка звънва, накланя се леко, после се изправя. След това се накланя рязко, звънеца се откъсва и аванса започва да пищи неистово. Сърцето ми спря, докато стигна при нея. В момента, в който я вдигнах от стойката, бях сигурен, че е амур – тежко дърпане навътре в течението, като голям сом, плавно и без спиране. Викнах по малкия, но той вече тичаше и си знаеше урока – бързо извади двете съседни пръчки и грабна кепа. Едното момче от Плевен също притича, понесло техния кеп – по-голям и от моя, чисто нов. Айде, ще му правим сефтето. 30 минутна класическа борба – леко примъкване към брега, последвано от мощно изпляскване и изтегляне на 40-50 метра аванс към средата на реката. Всеки път обаче все по-малко и по-малко. Междувременно два шлепа така размътиха водата покрай брега, че виждахме само как влакното тежко преминава на половин метър от нас без да видим рибата. След два неуспешни опита, при които рибата просто минаваше покрай кепа, третия път се оказа щастлив – уморен, амура се натика право вътре.

Amur_2.jpg
Amur_3.jpg
Amur_4.jpg
Amur_5.jpg

Както се казва, това е цялата история. Останалото е просто снимки и спомени. Вечерта с колегите от Плевен поливахме моя улов, а аз се чувствах щастлив – имах трите неща, имах и една прекрасна риба.

Amur_6.jpg

Ден последен – стягам багажа. Посетителя от първия ден се е върнал, твърдо решен да пътува с нас до София.

frog final.jpg

С помоща на една къса пръчка успях да го убедя, че брега на Дунава е много по-добро място за живеене от Софийския смог, особено ако си малка дървесна жаба. Тръгна си леко обиден. Вече съм в къщи, взел хладен душ и кроя планове за следващия риболов на Голямата река. Последното, което ми остана, е да споделя преживяването си – този път имам и времето и повода да го направя :)

To be continued..

20 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 520 votes, average: 4,80 out of 5 (20 гласа, средно: 4,80 от 5)
Трябва да сте регистриран, за да оцените тази статия.
Loading...


Риболовен магазин naRiba.com

Вашият коментар

  naRiba.com


© 2004 - 2019 naRiba.com - Всички права запазени. naRiba.com и логото naRiba.com са регистрирана търговска марка. naRiba.com е продукт на Продрайв ПА ЕООД
Харесайте ни във Facebook!
Скрий - Вече харесвам naRiba.com